Пътниците в автобуса с умиление гледаха как привлекателната млада жена с бялото бастунче, внимателно се качваше по стълбите. Тя плати на шофьора, опипвайки седалките, намери мястото което бе запазено за нея. Седна и постави куфарчето в скута си, а бастунчето до краката си.
Беше изминала година, от както Сюзан, на 34, бе ослепяла поради докторска грешка. Тя изведнъж бе хвърлена в свят на тъмнина, гняв и самосъжаление. Някога независима Сюзан сега се чувстваше прокълната от съдбата, безсилна и безпомощна, тежейки на всички около нея.
„Как можа това да се случи на мен?“ си казваше тя всеки час, а сърцето й разбито, изпълнено с гняв. Без значение, колко плачеше, проклинаше или молеше, тя знаеше жестоката истина, че зрението и никога няма да се върне. Облак от депресия бе погълнал някога оптимистичната Сюзан. Единственото нещо, което и помагаше, бе подкрепата на нейният любящ съпруг Марк.
Марк беше офицер във военно въздушните сили и обичаше Сюзан с цялото си сърце. Когато тя загуби зрението си, той виждаше как тя потъва в отчаяние и бе твърдо решен да й помогне, да върне силата и увереността й както преди. Тя трябваше да бъде независима отново.
Военният опит на Марк, го бе научил как да се справя в такива деликатни ситуации, но въпреки това, той знаеше, че това ще е най-трудната битка, която той някога щеше да води.
Един ден Сюзан се почувства готова да се върне на работа, но как щеше да стигне до работното си място? Преди тя взимаше автобуса, но сега беше твърде уплашена да пътува из града сама. Марк се съгласи, да я води до работата и обратно всеки ден въпреки, че работеха в двата противоположни края на града.
От начало Сюзан се чувстваше добре и в същото време Марк бе щастлив, че може да се грижи за нея, да я пази и закриля. Скоро обаче той разбра, че това не може да продължава така.
„Сюзан ще трябва да започне, да използва автобуса отново.“ помисли си Марк, но само при мисълта да и каже, той настръхваше, тя все още бе толкова крехка. „Как ли ще реагира?“ помисли си отново.
Както Марк предполагаше, Сюзан бе ужасена от идеята, да пътува с автобуса. „Аз съм сляпа!“ тя отговори „Как да знам, къде отивам? Чувствам, че ме изоставяш!“.
Сърцето на Марк се разкъсваше, чувайки тези думи, но той знаеше че това трябва да бъде сторено. Той обеща на Сюзан, че всяка сутрин и вечер ще бъде с нея в автобуса, колкото е нужно, докато тя не свикне.
Две седмици Марк придружаваше Сюзан до работа и обратно. Той я научи как да използва и разчита на другите си сетива, най-вече нейният слух, как да разбира къде е, и как да се адаптира по-лесно към новата среда.
Марк й помогна да се сприятели с автобусния шофьор, който да я наглежда и да и пази място. Той дори я караше да се смее през всичките тези мъчителни дни, в които тя се страхуваше да слезе от автобуса сама, или когато изпускаше куфарчето си. Всяка сутрин те пътуваха, а после Марк взимаше такси обратно до неговият офис.
Въпреки всичко, този начин на предвижване беше прекалено скъп и изтощителен дори и от предишния. Марк знаеше, че е въпрос на време Сюзан да започне да използва автобуса съвсем сама. Той вярваше в нея, познаваше я още преди тя да загуби зрението си, знаеше, че тя е силна и може да се справи с всички предизвикателства, и че никога няма да се откаже.
Денят дойде и Сюзан реши, че е готова да опита, да отиде на работа сама. Понеделник сутринта, преди да тръгне, тя прегърна Марк, нейният съпруг и най-добър приятел. Очите и се напълниха със сълзи от благодарност към неговата лоялност, неговата подкрепа, неговото търпение и любов. Тя каза чао и за първи път те тръгнаха по техните различни маршрути. Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, всеки ден минаваше все по-добре от предишния, това караше Сюзан да се чувства по-добре. Тя се справяше и го правеше напълно сама.
Една сутрин както обикновено Сюзан отиваше на работа. Докато се подготвяше да слезе от автобуса, шофьора каза: „Хей! Завиждам ти!“. Сюзан не беше сигурна дали шофьора говореше или не, но въпреки всичко тя си помисли как така, някой може да завиди на една сляпа жена която едвам бе намерила куража да оцелее през изминалата година.
С любопитство тя попита „Защо казваш, че ми завиждаш?“, а шофьора отвърна „Сигурно е прекрасно да се грижат така за теб, да те закрилят и обичат“. Сюзан нямаше идея, за какво говори шофьора и го попита отново „Какво искаш да кажеш?“. Шофьорът на автобуса отговори „Знаеш ли, че всяка сутрин през изминалия месец, един добре изглеждащ мъж с униформа седи от другата страна на улицата, наблюдава те, докато слизаш от автобуса. Наблюдава, докато не се увери, че си пресякла улицата, и че влизаш в офис сградата. Тогава той ти изпраща една въздушна целувка, маха ти нежно с ръка и тръгва по своя път. Ти си една щастлива жена.“
Сълзи от радост се стекоха по бузите на Сюзан. Въпреки, че тя не може да го види физически, тя винаги е усещала присъствието на Марк. Тя бе щастливка, тя е най-щастливата жена на света, за това, че й бе даден подарък по-могъщ от зрението, подарък който тя няма нужда да вижда, подаръкът на любовта, който може да донесе светлина, дори там където цари тъмнината.
Мъжът не обича една жена защото тя е перфектна, тя е перфектна защото той я обича.
януари 6th, 2009 на 13:40
Много поучителна и история. Понякога не оценяваме истински важните неща в живота ни и не успяваме да им се радваме… осъзнаваме ги ако ги изгубим… а тогава вече е късно.
януари 6th, 2009 на 14:11
Благодаря. Наистина е красиво.
януари 7th, 2009 на 7:31
Стегни се!От личен опит ти го казвам!Нормално е някой да не те иска.Но не трябва като мен едно време-все едно света се свършва.Развих някакъв гаден навик вечно да рева като вдовица за ….При всяко препятствие,айде стегни се и гледай по-бодро на живота.Приемай всичко като урок,като книга ,която четеш и разгръщаш всеки ден.Айде умната!
януари 9th, 2009 на 15:15
НАРОДЪТ КАЗВА:НЕ ПИТАЙ СТАРИЛО,А ПАТИЛО…ИЗПАТИЛА СЪМ ОТ 39 ГОДИШНА БОЛКАТА НА ЧОВЕК,КОЙТО…БИ МОГЪЛ ДА НЕ МОЖЕ ПОВЕЧЕ ДА ХОДИ!…НО БОГ БЕШЕ С МЕН!КАКТО И ХОРАТА,КОИТО МЕ ОБИЧАХА- А ТЕ НЕ БЯХА ЕДИНИЦИ,А ПРОСТО – МНОГО ИСТИНСКИ ПРИЯТЕЛИ! ТОВА МЕ ВДИГНА,ТОЗИ ДУХ МИ ДАДЕ СИЛИ И ВОЛЯ ДА ПРОДЪЛЖА НАПРЕД!!!!! СИНЪТ МИ БЕШЕ ВЕЧЕ АБИТУРИЕНТ, АЗ БЯХ НА СЕДМОТО НЕБЕ – МАЙКА,КОЯТО Е РАВНА НА БОЕЦ И СИНОНИМ НА ВОЛЯ ЗА БОРБА!! ТАКА МИНА И БАЛА, И КАЗАРМАТА! И ..ОЩЕ МНОГО ХУБАВИ И НЕЗАБРАВИМИ МИГОВЕ!
САМО АЗ САМАТА ЗНАМ КАКВО МИ КОСТВА ОБУВАНЕТО ЗИМАТА, КАКВО Е ДА ПАЗИШ РАВНОВЕСИЕ В ХЛЪЗВАЩИТЕ СЕ МАЛКИ СОФИЙСКИ УЛИЧКИ…ПРОСТО В АДА ТЪРСЯ НЕЩО ДОБРО,ПОЗИТИВНО И ПРИЯТНО- ВИНАГИ СЛЕД ЗАЛЕДЕНАТА УЛИЦА ПРИЯТЕЛ МИ ПОДАВАШЕ РЪКА!…
ЕТО ЗАТОВА СИ ЗАСЛУЖАВА ДА ЖИВЕЕШ! ДА СЕ УСМИХВАШ! ДА ОБИЧАШ !!!И ДА БЪДЕШ ОБИЧАН – НЕ ЗАЩОТО СЪМ ПЕРФЕКТНА, А ЗАЩОТО ВЯРАТА И СИЛАТА МЕ ПРАВЯТ КРАСИВА И ПЕРФЕКТНА!БОЕЦ СЪМ ИТОВА МЕ ПРАВИ ОЩЕ ПО-ХУБАВА,ПРИВЛЕКАТЕЛНА И СИЛНА ЖЕНА!!!!
януари 10th, 2009 на 9:17
Много е хубаво да знаеш че си обичан, да го усещаш непрекъснатол Аз съм жена, която вече си е отгледала децата, има внуци ие вече има време повече за съпруга си.
Тогава разбираш или по точно можеш да усетиш любовта на човека до теб. Вече са намалели ангажиментите към децата, къщата, работата и можеш изцяло да се посветиш на любимия човек до теб. Много е важно да умеете и двамата да съхраните любовта с годините. Н.Желая всекиму това щастие!
януари 10th, 2009 на 17:49
Omujena sum ot 30 godini i nikoga ne sum si i pomislqla,che choveka s kogoto sa bili nai-dobrite i loshi momenti v jivota mi i sum spodelila i podelila vsichkite si mechti shte me obicha na 50 taka kakto me e obichal predi 30 godini,no tova e realnostta!Ne moga da si predstavq jivota bez nego-za men toi e nai-dobriqt chovek na sveta-az sum edin fizicheski zdrav chovek,a toi e s proteza na leviq krak tolkova vreme veche e minalo che dori se zamislih na koi tochno krak,no tova ne mu e poprechilo prez godinite da bude raven na vsichki ostanali,dobur bashta i poveche ot dobur suprug priqtel i lubqsht muj.Iskam da spodelq s Vas,che choveka s kogoto veche 30 godini spodelqm postelq hlqb bolka i radost i vsichki ostanali griji pokrai detetoe mnogo po-dobur ot vsichki ostanali muje na sveta.Tova e moqta nagrada v jivota da izjiveq migovete si do kraq na starinite si s edin prekrasen chovek do men.Kato vsichki drugi semeistva i nie si imame svoite griji pokrai pootporasnalata ni 18 godishna dushterq,no nito za minuta ne sme se predali i otkazali ot shtastieto si.Tolkova ni e hubavo da sme dvama,a iskam da Vi kajache tova na tazi vuzrast ni podmladi i nikoi ne ni dava istinskite godini-tova e garanciqta za kachestvoto ni na jivot i dobri vzaimootnosheniq-nie vse oshte sme vlubeni i jiveem taka kakto sme jiveli kato mladeji pri purvite trepeti v suvmestniqt ni jivot.Chuvstvam se ujasno shtastliva s nego i nikakuv sl;uchai ne kakto pri nqkoi po-vuzrastni dvoiki koito sujitelstvat poradi fakta,che sa si sviknali zaedno!Jelaq vsekimu moeto shtastie!
януари 11th, 2009 на 2:53
Razplakah se 4eteiki finila…Ako ne ste gledali The notebook gore6to go preporu4vam. Kisses
януари 13th, 2009 на 15:59
Пожелавам на всички(и на мен) щастието на г-жа Станева !
април 26th, 2009 на 18:01
МНОГО,МНОГО Е СИЛНО!!!! И МНОГО ИСТИНСКО!!!
октомври 9th, 2009 на 0:13
Това е една история/истинска или не/, която ни показва, че живота има смисъл.Ако се бориш.Преодоляваш нещата.Цениш и Уважаваш.Да обичаш или да мразиш…
Фактите от живота трябва да ги приемеме, такива каквито са.