Най-страшното след любовта може би, не е споменът, а това, което започва да изчезва от него. Това, което не успяваш да задържиш в мислите си. Отначало усещаш аромата на нейният парфюм по дрехите или в леглото си. Ароматът кара кожата ти да настръхва, от болката да не можеш да заровиш пръсти в косата й. Но после ароматът изчезва и ти само се опитваш да си спомниш, как миришеше любовта.
След време, случайно на улицата те докосва познат полъх и сърцето ти се свива в болезнен гърч – обръщаш се, но не е тя. Не е тя … Вече не помниш, точно как се усмихваше, а изглеждаше така, като че ли това не можеш да го забравиш. Мислеше, че не можеш да я забравиш. Но не е така. Бавно и болезнено я забравяш – как изглежда, как се усмихва или как ухае.
Отдалечава се. И един ден ти вече няма да я помниш. Дори името вече няма да те кара да се замисляш. Само сърцето ти все още, понякога, ще се сгърчва в неразбираема моментна самота, като че ли някъде там в пространствата и измеренията минава твоята половин душа, но ти не можеш да достигнеш до нея. Загубена частичка от самия теб …
май 16th, 2009 на 23:49
Страхотно е!
юли 9th, 2009 на 21:59
за да съхраниш все пак себе си трябва да се получи точно така.
септември 13th, 2009 на 16:28
Най-болезненото чувство което съм испитвала беше когато си мислех че вече съм забравила аромата, смеха, и излъчването му, а го срещнах на улицата с новата му придобивка… нещо ме прониза отвътре, но вече беше късно…..
октомври 20th, 2009 на 20:34
.. Но аз ще се постарая да не забравя усмивката му, как изглежда или как ухае ..
Публикацията ме остави без думи ..
ноември 29th, 2009 на 12:57
naistina e strahotno
)) strahotel talant
юли 18th, 2010 на 18:02
прекрасно